В древни времена, един цар изпратил пратеник до царя на съседните земи. Пратеникът закъснявал и припряно тичайки в тронната зала, задъхан от бързата езда, започнал да описва инструкциите на своя господар:

– Моят господар… ми заповяда……. да ви помоля да му дадете… син кон с черна опашка… и ако не дадете такъв кон, тогава…

– Не искам да слушам повече! – прекъснал царят задъхания пратеник.-Докладвайте на вашия цар, че нямам такъв кон, а дори ако имам, тогава…

Тогава царят млъкнал за момент, а пратеникът като чул тези думи от царя, който бил приятел на неговия владетел, се уплашил и избягал от двореца дори без да дочака царят да довърщи мисълта си. Скочил на коня си и се втурнал обратно да докладва на своя крал за смелия отговор.

Когато царят чул това известие, той се разгневил страшно и обявил война на съседния цар.

Продължила тази война дълго – много кръв се проляла, много земя била опустошена и струвала скъпо и на двете страни. Накрая и двамата крале, след като изпразнили хазната и изтощили войските, се съгласили на примирие, за да обсъдят претенциите си един към друг. Когато започнали преговорите, вторият цар попитал първия :

– Какво искахте да кажете с фразата си: „Дайте ми син кон с черна опашка, а ако не го дадете, тогава…….“?

– …изпратете кон с различен цвят. Това е всичко. А , Вие , какво искахте да кажете с отговора си : „Нямам такъв кон, но ако имах, тогава…“ ? – пояснил опонентът.

– …със сигурност бих го изпратил като подарък на моя добър съсед. – довършил мисълта вторият.

––

Колко често изпадаме в подобни ситуации, мислейки че разбираме всичко ? Няколко секунди или минути търпение колко ли проблеми биха ни спестили ?