Какво е унижението ? по какъв начин го пречупваме емоционално ?

Унижението го интерпретираме като оскърбление, агресия срещу нас. Това е пряк удар по достоинството на човек, който емоционално се изразява като срам или позор. Чувство свързано с дълбоки емоционални травми интегрирани в нашите убеждения от нашето детство.

Още от ранно детство чуваме „ как не те е срам !?! „ , „ ти си такъв или онакъв „ и това ни следва през целият период на когнитивно и физическо съзряване. С други думи, през цялото време на нашето психо-телесно съзряване ни се инсталират убеждения чрез сравнения или директни канонични вярвания. През този период на детско-юношеското развитие / умишлено изключвам въпроса за пренаталната психология / от раждането до 18 годишна възраст, през всичките етапи на психологическото развитие, всички ние имаме различни нужди, но всички те се произлизат от две основни предпоставки за развитие – привързаност и сигурност.

Така, дете което постоянно бива критикувано и сравнявано, си изработва детска невротична стратегия свързана с отбягващи поведения. В най-честият случай си избира маската на Мазохист. Не чувствайки привързаност към основните авторитети в живота си и по този начин сигурност, върху която да стъпи за полноценното си развитие, детето продължава само. Чрез убеждението си, че това е нормално поведение и ако не се съпротивлява, то и тревожните усещания ще са по-поносими, детето се привързва към вторичните печалби – да получава внимание единствено чрез страданието си. Така, подобна личност предава този стереотип неосъзнато и на следващите поколения. Често подобни личностни травми се предават в цели поколения до момента, в който даден член от семейството не придобие по-високо ниво на осъзнатост и не счупи стереотипа чрез преработка на тези грешни убеждения. Разбира се , това случва чрез психологически дискомфорт и често е провокирано от житейска травма. С други думи, детската травма бива излекувана чрез травма на по-късен етап, но това води до качествена промяна на цял гинеалогичен семеен стереотип. Очевидно , си жаслужава !

Как възниква травмата ?

Ако разгледаме произхода на самата дума „ унижение „, то същата се свързва пряко с дадено външно въздействие върху личността. Затова, е напълно закономерен фактът , че това въздействие се оказва след раждането. И това е важно да се осъзнае, поради факта на отхвърляне на генетични предпоставки при характеровите девиации. От друга старан, за разлика от травмите причинени несъзнателно и неосъзнато от страна на родителите, унижението се придизвиква напълно съзнателно. Тук трябва да подчертая , че в никакъв случай / изключвайки целенасочените малтретирания ! / не става въпрос за отношение с идеация за ущърб на детето, а за факта че вербалното въздействие е осъзнато т.е. осъзнават се думите и смисълът на казваното и отношението, но не се осъзнават последствията.

Много е сложно да се определи мотивацията на родителите в такива моменти. Във всеки един случай , същата е продиктувана от интегрирани убеждения от тяхното детство или социалното програмиране през тяхното съзряване. Друг момент е отсъствието на осъзнатост по повод последствията от техните действие. С други думи / и това е от колосално значение за преработката на убежденията ! / не можем да ги виним ! Изключения са ситуациите когато родител целенасочено  и осъзнато вреди на детето си и това , вече, са личностни патологии , които не са обект на настоящето писание.

Много често, е достатъчна една единствена забележка с по-разък тон, в присъствието на страничен човек, за да се генерира травма у детето. Като правило, травматични стават забележките от страна на майката / тук е важен самият образ Майка като психологически архетип по време на съзряването на личността / по повод някакво неправилно действие – нещо е счупено или нещо е направено неправилно. Напълно е закономерно и естествено, детето да се отъждествява с майката след раждането си. Първата връзка със заобикалящия го свят и първото усещане за сигурност и принадлежност, детето получава чрез контакта с майка си. Така, не получавайки необходимана емоционална свързаност с майката и удовлетворението на базовите си потребности , детето остава с убеждението че се срамуват от него и не е оправдало някакви очаквания. Друга закономерност е, че трявмите биват свързани контекстно с дадена ситуация и в последствие вяка такава доближаваща се до травматичната бива интерпретирана като тригер за дадено психо-емоционално състояние и психо-телесни усещания.

В перспектива, подобна травма е възможно да прерастне в друга разновидност със сексуален контекст в периода на сексуалното съзряване на детето и първата сексуална революция.

В този контекст , много често вместо да се проведе разговор по темата , родителите предпочитат да си замълчат внушавайки, че тази тема е табу или да вменят вина за дадено действие чрез забележки и сравнения.

Когато детето бива обвинявано във всичко постоянно, то търпи заглушавайки гнева си. Вътрешно то не се смята за виновно и затова изпитва гняв, обида и дори ярост. Тази дихотомия на емоции е породена поради незнание как да изрази чувствата си от една страна, а от дру защото му е вменено, че не трябва . Колко често са ни казвали, че момчетата не плачат ? Само малките деца плачат и капризничат ? А, ако плачем и никой не ни обръща внимание, то защо да плачем ? А, ако се разплачем и ни се смеят – не ще ли доведе това до срам от чувствата ни и тяхното проявление ?

По този начин детето изпада в ситуация , в която по същество не знае как да се защити. Често , дори, не осъзнава, че би могло, защото не познава никакви инструменти за целта. За да избегне този вътрешен конфликт между явлението и емоциите, детето се примирява, а в последствие започва и да вярва, че наистина е виновно.

Правейки още една препратка към детско-юношеското развитие, особено към ранното юношество, то травмираните деца развиват още едина вътрешна съпротива – да унизят родителите си чрез своето поведение. Валидирайки себе си и първите впечатление от заобикалящата среда чрез отношението на родителите към него, детето става неспособно да изразява чувствата си. Особено травматично е внушението, че каквото и да става, то остава вътре в семейството. Познато , нали ? На никого няма да разказваме, защото какво ще помислят хората…… Така, не можем да се учудваме, чуе в последствие подобна личност е неспособна да споделя или да проявява чувства.

Ако се върнем към маската на мазохист, то следва да разясним какво означава това в контекста на детските травми. По същество, понятието определя склонността към получаване на удоволствие от нараняване. В психологически контекст  и изложеното до тук, подобна личност би търсила неосъзнато ситуации , които биха я вкарали в познат стереотип. Буквално, би организирала обстоятелствата , за да доведат до подобен резултат. Тук, личността търси предпоставки да се почувства в зоната си на комфорт – да изпитва вътрешна вина. Не е нужно да бъде обвинявана от някой друг, дори често интерпретацията на ситуацията би била изкривена в посока самонаказание чрез познатите емоции. Дори пренебрегвайки себе си в полза на друг, човек травмиран по подобен начин би изпитвал вина , че е пренебрегнал себе си, независимо че би получил похвала или благодарност.

Бихме могли да изброим още проявления на травмата от унижение , но вече при възрастен :

• Първоначално на детето е била вменявана вина от родителите. В последствие този механизъм става автономен – човек се обвинява във всичко и се срамува. За да се чувства постоянно виновен, този човек постоянно ще търси възможности да заслужи уважение.
• Често се избира партньор или началник , който би заменил подобен образ на родител. Ако , случайно, това е невъзможно или подобен партньор е изгубен, то този човек страда. Страда, защото няма на кого да се доказва и е трудно да се получи необходимата порция вътрешна вина.
• Човек с подобна травма, е толкова зависим от вътрешният гняв , че безсъзнателно всячески ще се опитва да задържи до себе си човек когото ненавижда. Именно от тук се поражда и страха да остане сам. Така се проявява и страхът от отхвърляне и се поражда зависимостта от определен човек. Следва да се отбележи, че подобен човек би бил склонен и към манипулации заради страха си влизайки в модела Жертва – Спасител – Агресор. Най-често, травмиранат личност засяда в образа на Спасител, за да докаже , че е достойна и може да служи.
• Като конкретни проявления – срам от това да си красив, да си успешен, да печелиш, да се проявяваш по някакъв начин. Има множество блокажи и вътрешни забрани за получаване на удоволствие. Или ако си разрешава, то ще е свързано с друг, чрез валидиране на усещанията чрез вниманието на друг. Няма автономност и самодостатъчност.

За повишаването на качеството на живот и преработването на подобни убеждения е необходимо първо да приемем , че имаме подобна травма. Не е нужно да обвиняваме никой , а просто да приемем , че имаме да преработваме убеждения , които определят нашите реакции и отношение към света.