Този синдром се изразява в отлагането на някакво действие или събитие. Всъщност, събитието , отново, опира до действие. Действа като одеало , под което можем да се скрием от собствения си страх. Като малко дете криещо се от сенките в стаята или тъмнината зад прозореца. В случая сенките и тъмнината са нашите страхове закопани в безсъзнателното, но шепнещи от там. Може да се направи и аналогия с пренаталното развитие и пренаталната психология, но не това е целта на настоящето писание, колкото импулсивно , толкова и сериозно.

Отложеният живот е това бъдещо поведение , което много бихме искали , но поради тревожност или друго състояние базирано на негативна емоция или опит отлагаме оправдавайки с всевъзможни причини – мързел, имагинерни страхове, криви примери и очаквания. Разбира се, тази ригидност в мисленето има произход , в повечето случаи, от детството. Вменени страхове он лошо представяне, съобразяване със социалната среда или пренос на родителски дефицити дори и нецеленасочено и неосъзнато. Както се казва, не можем да избягаме от средата иминалото си, но можем чрез осъзнаване да променим отношението си към тях и да продуцираме нов поглед и очаквания.

Примери за отложен живот :

„ История за един възрастен мъж, който си купил нови обувки. Отдавна го планирал, пък и имал нужда. Отлагал го с финансови и други оправдания. Та, отишли със съпругата на пазар и се заимал. Толкова бил щастлив, че искал веднага да ги обуе. Съпрегата възразил ожесточено, че как така направо в магазина, пък и по-добре за официални поводи. Мъжът се обидил , но се примирил. Прибрали се и докато съпругата нещо шетала мъжът взел та починал. Възрастен бил…. Погребали го , но обувките не сложили с него. Нали са нови ?!?! Въпреки решението, съпругата изпитвала вина, но не могла да се пребори . Дори, покойният съпруг започнал да се явява по нощите с упреци. И така докато не погребали друг човек с неговите обувки…. „.

Историята е взета от романа на Нарине Абгарян – „ От небето паднаха три ябълки „.

Много хора отказват да отидат в санаториум на почивка или да ползват болничен , въпреки че с шепи пият хапчета и с литри нурофен и т.н. Винаги намират оправдание – няма кой да ме замести, ще ме уволнят, няма кой да се грижи за децата, няма кой да храни кучето, всичко мен чака…..

До момента, в който положението се усложни и започваме да се укоряваме вече за невзетото решение и последствията , често, прехвърлени върху близки или други хора.

Всъщност, във всички примери прозира тревожност от взимане на решение и оправдание. Ако сме убедени в правотата си , то защо търсим оправдание ? Защото не сме. Винаги е по-лесно да прехвърлим отговорността върху външни причини и обстоятелства. Така ни е удобно.

Начинът е да се приемем такива каквито сме и да се изправим смело пред желанията си. Времето никога не идва, само отминава. И дали ще сме участници или зрители на собствения си живот зависи само от нас.