Има едни такива деца, които много бързо, дори преждевременно са били принудени да порастнат. Станало е така, защото не са имали на кого да разчитат. Несигурността винаги ни кара да активираме всичките си ресурси, а при едно дете тези ресурси са единствено когнитивните и емоционални такива.

Дали бащата ще е бил импулсивен, дали майката ще е била много взискателна. Дали са били груби или инфантилни, дали са прехвърляли задължениата си върху детето….. Не е важно. Проявата на родителският капацитет е вторичен фактор, важното е че родителите са били Непредсказуеми. Редом до тях детето не се е чувствало в безопасност. Когато не е безопасно , то има много тревога и разнопосочни чувства от безпомощност до гняв, често и тъга.

 Това са чувства  до толкова разнопосочни и силни, че детето е неспособно да ги понесе с неразвитата си психика и ограничен житейски опит.

Тогава детето развива една способност помагаща му да оцелее в тази среда. Нарича се детска невротична стратегия. Та, детето започва да наблюдава родителите си , за да може да предугажда поведението им. След като може да види бъдещата реакция предварително, то детето би могло и да повлие върху същата. „ Ако направя така, то мама няма да ми се кара „. „ Ако си замълча, то татко няма да вика „. „ Ако си мълча, то мама и татко няма да се карат „.

Но, това е илюзорен контрол над бъдещето и над другите. За жалост , децата няма как да се опрат на стереотипи от житейския си опит в оценката на ситуацията и последствията, просто защото нямат такъв. Този контрол, от една страна, е важен за детето понеже защитава психиката му и му дава чувство на сигурност. Вярата ,че може да контролира поведението на родителите или последиците от него , му помага да се прави с безпомощността и несигурността. Друг момент е, чувството на собствената вина в случващото се, тъй като детето / става въпрос за възраст до 8 г. /  се идентифицира с родителите си. Контролът дава възможност да се прояви и надеждата по промяната или предвазването на родителите, като вторична възможност за самосъхранение на психиката.

От една страна, подобна невротична стратегия предвазва детската психика, но от друга води до формиране на грешни в перспектива стереотипи на поведение. В повечето случаи – до модели на саможертва и страх от изоставяне.

Друг момент е едно своеобразно диференциране на отделни ядра в психиката. Едното ядро побира всички детски страхове свързани с безпоможността, зависимостта, тревогата, отчаянието , слабостта. Това ядро един вид се капсулира и се избутва в подсъзнателното. Другото ядро израства като всевдовъзрастно, свръхконтролиращо, отговорно за целият свят.

Но , понеже няма как да се замразят едни чувства без това да окаже влияние върху други, то страда цялата комплексна емоционалност на детето. Такива деца, често, изглеждат прекалено когнитивно развити за годините си, а в последствие като подрастващи или възрастни изглеждат дистанцирани умоционално.

Също така, енергията която би трябвало да лбъде насочена към собственото детство, на собственото опознаване , се насочва патологично към оценка на другите и заобикалящата среда, тъй като светът е небезопасен.

В перспектива, дете с подобна травма израства с комплекс за малоценност. Базира се на релацията невъзможност за контрол на родителите и пренасяне на вината върху себе си. Тъй като, детето не може да осъзнае , че няма възможността да промени поведението на родителите и няма тази когнитивна възможност да се абстрахира от себи си, то цялата вина по провала в опитите ще насочи навътре към себе си. Така, израствайки подобна личност винаги ще носи едно убеждение, че не е достатъчно добра и успешна. Тази вина винаги ще бъде хранена с опити за контрол и себедоказване.

Въпреки опитите за доказване и спасяване на останалите, подобна личност за да избегне тревожността от евентуален провал би се стремяла към всичко , което е привично. Тревожността от непредсказуемото би определял поведението. Често, познатото дори е да е страшно е по-приемливо от непознатото. Като пример, може да се посочи защо деца на алкохолици често попадат в отношения отново със зависими. Естествено, това са неосъзнати процеси.

Още много примери могат да се посочат за хипотетични развития на подобно преждевременно израстване на психиката и евентуални развития на личностните характеристики.

Като заключение , може да се посочи, че именно осъзнаването на конфликтите и общите убеждения от детството са първичните дълбинни терапевтични подходи при повлияването на тревожността и други деструктивни емоционални състояния. Но, след установяване на възможните катализиращи причини за общите убеждения , следва преработката на същите. С други думи, интелектуалната част от терапевтичния процес би се ограничавала до осъзнатостта , а холистичната би подкрепила преработката и установяването на новите убеждения. 

Това е един, относително, дълъг процес , но перспективен.